Продължаваме пешеходното пътешествие на Лора и Евгени из Африка. Започнахме в Мароко, прекосихме Западна Сахара и Мавритания, за да влезем Сенегал, пообиколихме из самия Сенегал, имахме разни случки в самия Дакар, празнувахме Коледа в Сенегал,  после видяхме как живеят в прогонените християнски села в Сенегал За последно открихме западноафриканското Мали и мистериозната „Страна на догоните“. Днес ще продължим из Мали, за да отидем към Буркина Фасо. Имайте търпение да се зареди – снимките са много Приятно четене: Африка пеша част осма

Мали: Страната на догоните (продължението)

    Иначе мястото наистина беше магическо. От едната страна стръмните скали, от другата страна – червените дюни, а след тях безкрайна дива савана. Селцата високо в скалите изникваха пред погледа като магия. Кривите къщички, направени от кал, изглеждаха като разтопен шоколад под жаркото слънце. Пещерите в скалите, наследени от древните Телеми, казваха че са свещени и не ни даваха да ги видим от близо, лъхаха хлад и мистерия. Малки сламени къщички, наречени гранерис служеха за складиране на разни неща. Имаше различни гранерис за мъже и жени. Животът на хората е прост и отдалечен от цивилизацията. Нямаше коли и магазини, не можехме да намерим дори хляб. Четири дни ядохме само ориз и си мечтаеме за някой плод или зеленчук.

Къщите всъщност са с плоски покриви и може да се спи на покрива. Малките къщурки (зърнохранилищата) са като склад

Джамия

къщите на Телемите в скалите

     

На втория ден, когато минавахме покрай поредното село, отново

бяхме нападнати от тълпа местни

Питаха къде ни е гида, викаха, че трябва да имаме гид и сега ще ни доведат един от селото. Опитахме се да вървим напред без да ги слушаме, но те започнаха да ни дърпат, да ни препречват пътя и да стават груби. Обяснявахме им, че не искаме гид, но се бяха събрали много хора и не ни даваха да вървим на никъде. Единият отиде до селото да търси гид, друг ни предлагаше срещу 3 евро да ни заведе до следващото село (което беше съвсем близо) . Накрая им казахме, че искаме да говорим с шефа на селото и че никъде не пише, че е забранено да ходиш по пътя без гид. Отидохме всички до селото, но когато ги питахме къде е шефа, те не искаха да ни кажат. Изведнъж, след около час разправии ни пуснаха да си тръгваме. Тръгнахме бързо по пътя, опитвайки се да разберем защо изведнъж ни пуснаха, вървяхме колкото може по-бързо далеч от това село. За да избегнем суматохата в селата, решихме да се качим на дюните отсреща и да прекараме нощта там. Мястото беше наистина странно – червени дюни, а зад тях безкрайна равна савана с малко храсти и съвсем малко дръвчета. Опънахме палатката на пясъка и дори запалихме огън и сготвихме ориз. Беше най- красивото къмпиране досега. Сутринта посрещнахме изгрева, стегнахме раниците и продължихме към селата отново. Останахме на къмпинга в едно

село на име Ирели

Там си взехме гид срещу 3 евро да ни разходи из селото и да се качим горе на скалите. В селото имаше и църква и джамия, но повечето хора вярваха в традиционни религии. Имаха място за жертвоприношения. Гидът ни даде адреса си и поръча да му донесем жена от България и обувки 40-ти номер. Хората тук нямаха обувки, децата тичаха боси по камъните нагоре-надолу, някои имаха джапанки.  

[caption id="" align="aligncenter" width="622" caption="Най-прекрасното къмпиране"][/caption]

[singlepic id=13671 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=13672 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=13674 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=13673 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=13675 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=13677 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=13678 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=13679 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=13680 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=13681 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=13682 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=13683 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=13684 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=13685 w=500 h=395 float=center]

                          На следващия ден решихме да се връщаме обратно като вървим горе през дюните и саваната. От сутринта духаше силен пустинен вятър и небето не се виждаше от прахоляк. Горе на дюните вятърът беше още по-брутален. Ходихме часове без да спираме, брулени от пясъка и тръните. Привечер стигнахме последното село, качихме се на скалите и останахме да спим там. Без палатка, само на шалтетата.

[singlepic id=13687 w=500 h=395 float=center]

От там до

Дуру – селото, където си оставихме раницата,

оставаха само 5 километра. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info]   На сутринта бързо стигнахме до Дуру където отново бяхме нападнати от местните. Повече от 10 души вървяха след нас и нареждаха – и деца и старци щом ни видеха се включваха към тълпата. Всеки ни казваше, че това не е пътя, но никой не ни казваше кое е пътя. И това се повтаряше във всяко село, което минавахме. Накрая тръгнахме през едни скали само за да избягаме от тълпата и те ни оставиха. Там ни пресрещна възръстен мъж, който сериозно почна да ни се кара. Заведе ни в къмпинга, но остана там и продължи да се кара, че сме били навлезни в забранено място. Каза, че точно там на скалите, където сме минали е свещено място и сега трябвало да вземем 2 пилета за жертвопринушение. Опитахме се да обясним, че сме против убиването на животни, особено в наша чест, но човекът беше наистина ядосан и каза, че ще се оплаче в Бандиагара и ще направи голям проблем, ако не вземем 2 пилета. Каза също, че ще наврени на нас ако не го направим. Наложи се да платим за грешката си. Извинихме се на човека, дадохме му 5 евро за пилетата и той остана доволен и отиде да прави жертвоприношенията.

[singlepic id=13688 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=13689 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=13690 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=13691 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=13692 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=13693 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=13694 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=13695 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=13696 w=500 h=395 float=center]

[singlepic id=13697 w=500 h=395 float=center]

            Два дни преди да ни изтече визата тръгнахме към границата с Буркина Фасо. Трябваше да вървим 5-6 км пеша през скалите до някакъв второстепенен път, отбелязан на картата. Отново се катерехме и слизахме през скали и долини, отново не искаха да ни покажат пътя. Накрая благодарение на един добър учител стигнахме пътя за кола. Пред очите ни се разкри красива, но отчайваща гледка – безкрайна пустинна равнина с пясъчен пуст път.

Имаше повече от 50 км до граничното село Коро, който трябваше да вървим пеша през пясъка с раниците. Пътят ставаше само за джип с рали шофьор-ентусиаст. Още не бяхме слезли от скалите на пясъка, когато се зададе точно такъв джип. Не можехме да повярваме на очите си. Затичахме се надолу, махайки и джипът спря. Бяха двама изключително симпатични французи, които помагат за намирането и сондирането на вода в селата. Бяха живели много години в различни африкански държави и имаха голям опит. И те самите неможеха да повярват, че виждат стопаджии по такъв 'път'. Летяхме със 70-80 км/ч през дюните като на истинско рали. Беше весело и дори леко страшно. Доста бързо стигнахме в

Коро

и ни оставиха там. Оказа се, че от Коро до границата има 15км, които извървяхме пеша.

Когато излязохме от Мали, се оказа, че има още 20 км до входа на Буркина Фасо

Вече се свечеряваше, а границата работеше до 6. Беше невъзможно да стигнем дотогава пеша. Решихме да вървим докато се стъмни и да останем да спим между двете държави. През целия ден не беше минала нито една кола по пътя към Буркина. Малко преди 6 обаче се появи бяло рейсче, пълно с бели хора. Мислихме, че е някакъв туристически рейс, който ще иска пари, но се оказаха група европейци, дошли по програма за озеленяване на Сахел. Минахме границата с тях и ни закараха до първия град в Буркина Фасо – Уахигуя.   Очаквайте продължението Автор: Лора Василева и Евгени Енев Снимки: авторът Други разкази, свързани със Западна Африка – на картата: КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА