Стефан Ч. остана сам на този свят и затова ми се обади. Телефонът ми иззвъня и аз нервно извиках: Слушам! А когато чух, че е той, съвсем се ядосах. Беше седем сутринта и аз все още бях в това настроение на язовец, който се суети в хралупата си и е сприхав и нервен. Не ми се щеше денят да започва с безнадеждните оплаквания на един отчаян човек. - Кажи, Стефане! – викнах аз малко по-енергично отколкото трябваше. Усетих се, дадох си сметка за миг, че в тоя глас като бойна тръба е втъкана цялата ми агресия към беззащитния, обаждащ ми се с молба човек. И съжалих. – Кажи, какво става Стефане? – казах доста по-тихо и спокойно. - Калине, здравей – каза Стефан Ч. с равния си, мучащ глас, тъжен и оплаквачески. Настроен като пиано на тоналността на самосъжалението – ами чувам гласове и съм много разстроен, чувам повеи, чувам гласове, които ми нашепват нещо, казват ми разни неща... Това много ме безпокои... Уплашен съм и ме е страх, че може да направя нещо... нещо много лошо......