Любомир Павлов Николов е роден през 1961 г. в София. Завършил е психология в СУ "Климент Охридски". Специализирал във Варшавския университет. Автор е на сборниците с разкази „Въжеиграчът Карой” (Сиела, 2009) и „Очи на сляп, език на болен” (Жанет-45, 2012). Сред драматургичните му творби са театралните пиеси „Тръбачи”, „За вятъра и другите природни пиршества” и „Сега и отвъд” (номинирана в шестото издание на Националния конкурс за Българска драматургия "Иван Радоев" – Плевен). Носител е на наградата „Чудомир” 2008 и на други литературни награди. - Новият ти сборник с разкази носи заглавието „Очи на сляп, език на болен”. Да не би да се опитваш да дефинираш състоянието на здравната система у нас? - Ха, интересна алюзия, но не е това. Не искам да се закачам със здравната система - овехтялата лелка, която винаги е една от оплаквачките зад катафалката. „Очи на сляп, език на болен” е заглавието на последния разказ в сборника, но също така, мисля си, е и една метафора за писането...