Аналогиите на Бойко Борисов с Тодор Живков имат вече статута на градски фолклор, но повечето от тях фокусират върху стил, политическа сетивност, интуиция. Отвъд персоналното обаче страната ни започва все повече да прилича на един нео-соц, в който все по-големи части от живота са отново придатък на държавата. Народният водач и партията-майка са отново най-решаващия аргумент за това, което става в страната. Първата и последна инстанция, която разпределя, наказва или помилва и разпростира себе си чак до ъглите на обществото. Прибира си фондове за пенсии или футболни клубове. Пазарът (доколкото съществува реално) работи само колкото да умножи силата на държавата. Плахите енергии на предприемчивост и свобода ги отвя кризата. Времето отново дреме, но зад ъгъла няма нищо. Мнение на Владимир Шопов