Човек колкото и да се крие, не успява да се скрие от съдбата си. А пък може и да успее се скрие, ако е особено старателен? Може би аз не съм особено старателен и затова не успявам да се скрия? Не прилича ли всъщност Съдбата на нещо...? Примерно на Полифем, циклопа? Който стои приведен и с капеща от челото кръв – ослепен от хитрия Одисей - опипва пещерата си, за да залови тия проклети гърци... Които току-що са забили метален прът в единственото му око. Опипва, но гърците са се завързали под коремите на едрите полифемови овце – и циклопът не успява да ги намери. А те са си там – в пещерата! Циклопът не може да ги намери. И към чудовищната болка и страха се прибавя и едно ужасно натрапливо чувство. Чувството, че нещо му се губи, нещо му се изплъзва, но не може да разбере – кое е то? Не прилича ли съдбата именно на него? Сляпа и опипваща, проверяваща всичко и всеки. И залавяща всеки. Да – тя залавя всеки, но изпуска най-хитрите. Както и да е. Преди дни бях в Лайпциг по работа...