И така. Уплаших се не от друго, а от един феномен, който напоследък непрекъснато ми се натрапваше. Сигурен съм, че го забелязват и много други хора, но всички ние – заедно – се правим, че той въобще не съществува. Както и много други от симптомите за Края на света. Които просто тихо и незабележимо се появяват и развиват, но докато не ни изхвърлят от борда – ние ги заобикаляме с щраусовско безразличие. Този феномен беше бързото и ужасно стесняване на света. Усетих го за първи път и като че ли - най-осезателно - веднъж на морския бряг. Беше ранна сутрин, някъде през юни. Съвършен ден с лек ветрец. Ветрец, като че специално създаден в работилницата на някой лайфстайлски Еол - само за да образува елегантни вълнички в морето и да гони небрежно малките бели облачета. Бях се събудил рано и бях отишъл с новия си съвсем малък лаптоп на плажа. Там, на самия бряг, се простираше нещо като кей – част от някакво много луксозно заведение - с навеси, сепарета с веещи се бели платнища и бели,...