Там, където кучетата бродят бездомни, подивяват, освирепяват и един хубав ден те изяждат - там не е твоята страна! Там, където ти не можеш да направиш нищо срещу тях – там не е твоята страна! Махни се от това проклето място! Така си казах аз, веднага след като разбрах, че професорът, който беше нахапан от бездомни кучета е починал от раните си. Проклех държавата, в която нещастните ми родители така безотговорно ме захвърлиха да живея. И скочих през прозореца. Не, не скочих през прозореца. През прозореца скочи преди седмица един мой приятел и пациент - ученият и писател Стефан Ч. Той явно беше по-категоричен в омерзението си от безизходната кочина, в която му беше натрапено да живее. Ни беше натрапено да живеем. А аз не скочих. Аз - съвсем просто – се отдадох на безразличието. Когато те е страх да избягаш или да си прережеш гърлото – остава ти само една възможност – да се отдадеш на пълното, жалко и обичайно безразличие. Да станеш клатещ глава и мънкащ българин, на когото вече...