В графата „Неща, които не искам да правя” катеренето по замръзнал водопад и шофирането за мен са на първо място. С първото съм сигурна, че ще срещна разбиране у доста хора, но с второто, с двете си ръце мога да гласувам, че ще има опити да бъда опровергана. Кефът от хвърчане в неделя следобед по магистрала „Тракия” със 130 км/ч ми убягва. Да не говорим за задръствания, липса на място за паркиране и куп други „благини”, съпътстващи карането на автомобил. Винаги съм се мотивирала с това, че на себе си мога и да успея да имам доверие, но за околните това чувство ми липсва. Не мога да знам колко енергийни напитки е изпил „колегата” отпред, какви кавги се водят в колата отзад, а пък да не говорим за някой от насрещното платно. Имам свидетели, че като видя магистрала, предпочитам да заспя и да се събудя някъде на караулката. Хвалбите на много джигити, които граничат с ловджийското тупане по гърдите, за това как някой е стигнал до морето за 4 часа определено накланят везните в полза...