Две брошки с камъчета от тъмен кехлибар се гушеха между гънките на тъмнозеленото кадифе. Пръстен и колие с меки отблясъци виеха пътечки между старите жълти монети с дребни филигранни надписи и вече трудно различими профили. Така ги помня. Баба ми ги държеше в кутията си за бижута в дъното на гардероба. Там, между албума с пожълтели семейни снимки и дядовата мандолина, пазеше своето малко съкровище. Не ги заключваше, нито помня някога да е залоствала външната си врата. Знаехме къде са и бързахме да ги изровим при всеки удобен случай. Кичехме се с тях за детските си дефилета и бързахме да станем възрастни. На „възрастност” ни учеше пак баба ни по единствения и възможен начин - мъдро, елегантно и с усмивка. Такава бе и самата тя с дребничката си светла фигура на домашна фея. Разбира се, така виждат своите баби повечето деца - като къщни полубожества, способни да изпълнят най-невероятните им желания, да ги наградят с вълшебни мекици, сладко от горски ягоди и приказки за лека...