И така. Отидох при доктор Клара. Воден от съвестта си или от това възпитание, което направи мене и като че ли цялото ми поколение или поне по-образованите от нас – хора, болни от чувство за вина. Възпитанието. Съвестта. Не мога да определя кое от двете. Но въпреки че сърцето ми се късаше от борбата между два демона – сухия мъжки гняв срещу губенето на време и чувството за вина, което изпитвам към всички страдащи, когато самият аз не страдам – та въпреки разкъсаното си сърце, аз стигнах до бледия и сивкав блок на старата мила докторка. Качих се с асансьора до нейния етаж и почуках на вратата и. Но защо ли чуках? Знаех, че е със счупен крак и чукането ми е излишно. Сигурно очаквах да ми отвори някой. Щеше да ми отвори някой, ако случайно при нея беше жената, която я гледаше. Беше взела някаква туркиня да и помага. Но тя стояла само по час сутрин или нещо такова. Така че беше малко вероятно някой да ми отвори. Отново се ядосах. Чуках на вратата и никой отвътре не се обаждаше....