Ще започнем направо с излагане на основната си теза: либералната демокрация в България не се получава. Ако използваме образно сравнение, тя прилича на вносно дръвче, засадено на българска почва, което расте лошо, боледува и дава незрели и некачествени плодове. Като маслина, пораснала северно от Петрич. Разширения поглед показва, че това не е само местен проблем. След дискредитирането на социализма и авторитарната му държава в края на 20 век много общества по света се насочиха към либералния тип демокрация с различен успех. Някои от тях успяха, други  - не. Общата картина на неуспеха по този път е сходна. За пример ще дадем два, на пръв поглед несъпоставими случая - "нежната революция" в Източна Европа и т.н. "арабска пролет". И в двата случая имаме кризи на дългогодишни диктатури. Те се развиват по еднакъв начин. Изпадналата в криза диктатура е атакувана от някакво реформаторско малцинство, което желае - и успява - да наложи демократизация на страната. Демократизацията означава свободни избори, които, очаквано, биват спечелени от ретроградното мнозинство. Това мнозинство не споделя ценностите, за които реформаторите се борят. То ги е подкрепило при свалянето на диктатурата, водено от свои собствени желания и разбирания. В арабския случай това мнозинство довежда на власт ислямисти, в източноевропейския - комунисти и други привърженици на статуквото