Непреходен разговор за прехода с доц. Георги Лозанов Първата митологема за българския преход беше „нормална държава", помниш ли? Нашето малко 25-годишно преходче, разбира се, е нормално, а и банално състояние, като го гледаш отдалече, в контекста на световната история. Но ако го гледаш отблизо, като участник, който влага в него човешкото си време, изведнъж се превръща в невиждано чудовище. В непоносимо проточило се извънредно положение, в нещо несъстояло се, изгубено, родило своето изгубено поколение като след разрушителна война, без дори да е имало такава. Очаквахме, че е достатъчно да се разпадне репресивната идеологическа система на комунизма, че срещу отказа от реда на принудата „по право" ще бъдем възнаградени с този на достойнството. Вместо това се оказахме между стария и новия ред, без нито един от тях (вече/още) да е валиден, оказа се, че междуредието е обикновено безредие. Никой не си представяше, че преходът всъщност ще бъде десетилетно „историческо никъде", което безмилостно ще се намества в индивидуалната идентичност и на свой ред те превръща в никой. Българският преход започна с една статия на Желю в „Култура"... Да. „Великото време на интелигенцията"... Тя ли е виновната за липсата на преход с хоризонт? То нямаше хоризонт даже. Интелигенцията, ако въобще има такова животно, беше избутана напред с надеждата, че е по-подготвена да обитава довчерашните ни миражи като днешна реалност