Нека първо посвиря на струната на злобата. Винаги много съм обичал да правя обобщения. И не съм сам. Цялата журналистическа и писателска пасмина, която оре нивите на публичното слово, обича до забрава да прави обобщения. Примерно на мен ми дай да говоря за това какви са българите. Българите са такива, онакива и не знам си какви. Аз съм хладен и надменен космополит, космически човек, извънземен, статуя на дългоух от остров Пасха, свещен интелект и изключение... А българите са някакви други, те са другите! Различните от мен, свещения пишещ! Дишащи, пъхтящи, вдигащи пара в студа нещастници и стадо. Ето такава е моята жалка и надменна интелектуална поза. И май единственото ми жалко оправдание е, че не съм сам. От Паисий Хилендарски насам, през Иван Вазов и неговия прост български народ, до Марко Семов с неговата превърната в хранилка за куп връзкари и бездарници университетска Народопсихология – та чак до мене – всички драскачи са петимни да обобщават на тема българския народ....