Още от вратата на Спешното ме удари миризмата на здравно неосигурени. Която не е много редно да бъде описвана, но и без това не може да бъде объркана с друга. Беше чак неудобно скоро, а сякаш трябва да е било по време на Балканската война. Понеже в 4 сутринта с цялата сериозност на съвременното здравеопазване ме пратиха да донеса за мой близък термометър. Не лекарства, които могат да се изпият и да свършат, не материали, които се използват и се хвърлят, не дори походно легло, понеже болничните са заети, а малък скапан термометър за многократна употреба. Който където и да си го пъхнеш, където и да го завреш, в него пак ще остане достатъчно живот и за следващите поколения пациенти. Този, един от първите писъци на модата в медицинското оборудване, може да бъде доловен и от чекмеджето на фелдшера в най-забутаното село. Но в Голямата болница, замислена да обслужва цяла област, нямаха най-елементарното. И как да имат, когато в чакалнята им мирише на всичко друго, само не и на осигуровки....