Как трябва да се говори за мъртвите? Така бих питал себе си, ако бях дете и чист човек. Без купищата предразсъдъци и лицемерни съображения, които се натрупаха върху душата ми с годините. Ами как, как... както се говори и за живите, майка му стара, как иначе?! Така би ми се щяло да си отговоря. Но нали не съм дете! И върху душата ми се е натрупал цял сив пласт от лицемерни съображения. И затова не мога да си отговоря така. Възрастният човек е измъчен лицемер – това е истината. Струва му се, че трябва да лицемерничи не само заради мненията и отношенията си с живите, ами (Боже, помилуй!) и заради отношенията си с умрелите! Да не вземе да каже нещо лошо за умрелия, защото той е по-опасен и от живия! За умрелите лошо не се говори! Така си казва възрастният измъчен лицемер и плюе в лицемерната си пазва. И прави куп безсмислени и заклинателни, суеверни застраховки! Застрахова се лицемерният, възрастен страхливец от това – да не му се обиди умрелият и да не вземе да скочи от...