Един стар кон мъкнел своята каруца с тъги и желания по един вечен път, дето всички минаваме и заминаваме. И дето минел конят, товарели минувачи каруцата му със своите тъги и желания. И ги дърпал конят, и ги пренасял по пътя си, додето можел, а после се появявали нови и нови минувачи, и слагали в препълнената каруца нови и нови товари. Един ден конят толкова се уморил, че не можел да мъкне вече дори само своите тъги и желания. Спрял се той и си казал, че би било по-добре да е невидим и сляп. Невидим за минувачите и сляп за неспирната, вечна и разнолика човешка тъга. Но не можел да бъде невидим и сляп, не му било писано да има точно такива таланти.