По причина, натрапена ми от съдбата, често посещавам гробищата. Тъжно място, но удивително спокойно, където можеш да се отдадеш на размислите си. А в случая поводите за това крещят в лицето. С увеличаващите се смърти на все по-млади хора и никнещите като гъби паметници и същински мавзолеи на гузна роднинска и обществена съвест. За това, че са допуснали най-скъпото, техните свидни рожби, преждевременно да се озоват в „място злачно и упокойно”, както припяват свещениците. Или да емигрират от родината си, захвърляйки всичко, което е почти същото...