Простотията и измекярщината съвсем са взели връх в нашето малко териториално образувание, населено с хаотично, случайно попаднали биологични еденици, контаминирани и превърнати в безхаберно и лесно манипулируемо безмозъчно множество. Ние нито сме държава, нито сме общество. Ние сме нещо като нищо. Какво виждате, когато погледнете през прозореца? Усмихнатите лица на хората? Смеха на свободно тичащите в градинката деца? Или наблюдавате спокойствието в последните години от живота на вашите родители, баби, дядовци, изживявани достойно, с гордо вдигната глава? Красивата гледка на пейзаж на добре уреден европейски град или пък на модерно и развиващо се село? Едва ли! От прозореца до мен виждам сивотата на българското ежедневие. Виждам нервността и агресията на пъплещите по тротоара, смазани от живота безлични хора. Виждам бетонно-стъклените конструкции, заменили пързалките и люлките в някога затревените  площи. Виждам гетоизирането на централната част на някога културно-историческото и църковно средище и днешна столица София. Виждам мизерията и унижението на нашите родители, на нашите будители. Преди време, на една лъскава улица до един лустросан магазин за скъпи стоки, опърпан възрастен мъж ровеше в кофата. Нищо ново, нищо учудващо, ще кажете. Да, със сигурност тази гледка вече даже не притеснява никого. Да, със сигурност тази гледка е нещо нормално и за други държави. Но не и за мен