Агенция Блумбърг
Политиците в демократичните страни и капитализмът имат различни интереси и партньорството помежду им отива към своя край.
Марксист-ленинистите казваха някога, че след като бъде завладяна от пролетариата, държавата ще изчезне като отживелица. Вместо това “голямото правителство” стана още по-потисническо в комунистическите страни. В самата наша дълбоко идеологизирана епоха на глобалния капитализъм се предполагаше, че държавата ще се подчини на логиката на свободния пазар и ще бъде отзивчив посредник в подкрепа на частните инвестиции.
Както подобава, световният капитал намери първоначално най-добър инвестиционен климат в една страна, която се възстановява от марксизъм-ленинзма - Китай, където на хартия комунистическият режим дава субсидии и данъчни отстъпки на компаниите износители и чуждестранните инвеститори.
Липсата на демократична отчетност на едни управници, които не са получили властта на избори, помогна при този процес на икономическа либерализация, по-специално при бързото и до голяма степен неполучило гласност потъпкване на правата на лишените от собственост селяни и работници в заводи.
Може ли обаче държавата в демократичните страни да бъде толкова отстъпчив агент пред гонещите максимална печалба капиталисти?
Като чета някои от направените в последно време коментари, оплакващи състоянието на индийската икономика, оставам поразен от тяхната основна теза: индийската държава има задължението да ускори “икономическите реформи” - кодови думи за по-нататъшно отваряне на икономиката за частните инвеститори и глобалния приток на капитали и стоки. Правителството е критикувано заради сковаността си, която, както изглежда, е толкова вредна, че индийските бизнесмени сега са принудени да правят по-голямата част от инвестициите си в чужбина.
Разбито партньорство
Основното предположение тук е, че избраните национални правителства и световната пазарна икономика са логични партньори при създаването на богатство и в много по-бавния, но, както изглежда, устойчив процес на изкореняване на бедността. Ами ако това не е вярно? Ами ако, както го каза британският философ Джон Грей в една далновидна книга - “Фалшива зора: заблудите на глобалния капитализъм”, “демокрацията и свободният пазар са конкуренти, а не партньори.”
Пишейки през 90-те години на 20-и век, Грей е обезпокоен от задаващия се упадък на европейския социалдемократически модел, поддържан от финансираната с бюджетен дефицит пълна трудова заетост и егалитарна фискална политика. Както предупреди британският философ, “глобалната мобилност на капитала и производството в един свят на отворени икономики направи основната политика на европейската социалдемокрация негодна”. Те освен това направиха “днешната масова безработица проблем без просто решение”.
Грей предсказа, че държавата, чиято роля е сведена до управляване на глобалните икономически потоци, много от които убягват на упражнявания от нея надзор, ще загуби своя политически авторитет. И “естественият партньор” на интегрираната икономика на общия пазар, с нейното тайнствено и непрозрачно функциониране, ще бъде “политиката на несигурност” в държавите, все още дефинирани като териториално обособени единици с отделни политически електорати.
Такава е Европа днес. Един гневен и уплашен електорат е готов да отхвърли всяко правителство, което според него изпълнява заповедите на транснационалните организации или пък налага фискална дисциплина по повелята на невидимите притежатели на облигации.
Противоречия на капитализма
Дори в разгара на изкуствения икономически бум през предходното десетилетие се откриха сериозни противоречия между демократичната политика, която уважава мнението на мнозинството, и императивите на глобалния капитализъм, който е настроен да работи за създаването на частно богатство.
Повечето британци последователно гледат на мобилността на работната ръка - предварително условие за икономически растеж - като на заплаха за заетостта в страната и социалната солидарност. Независимо от големия брой проимигрантски редакционни статии във “Файненшъл таймс”, “Икономист” и други бизнес издания, редица правителства едно след друго се опитват да демонстрират, че са в унисон с общественото мнение.
Нещо повече: европейски политици - от Марин льо Пен през Ангела Меркел до Гордън Браун - залагат на популистка риторика за национални “ценности” (често като ...