в Манджурия се озовах от вълчи глад за студ и мраз
Имах нужда от презареждане. В разгара на дългото африканско лято бях почнал да се чувствам като халюциниращ от жегата боец от корпуса на маршал Ромел, в чиито влажни сънища се явява баба Хола и ръси бял сняг*. Прилагайки логика от първи род, бях извел предположението, че щом афишите обещават леденият фестивал на открито да трае цял сезон, от декември до март, то най-вероятно температурите се задържат под нулата по Целзий. Проверката на място потвърди предположението. В началото на февруари Харбин ме посрещна със слънчево време и сух студ. Точно, каквото търсех! Нещо като научен експеримент как би реагирал човешкият организъм ако бъде подложен на шокова терапия от 7 часа разлика във времето и 50 градуса - в температурата. Реагира с изблици на хейтърство. Първо, вързах тенекия на момче и момиче, студенти от Шанхай, които си предложиха услугите да ми превеждат и разведат из парка със снежните фигури. И аз се съгласих. А единственото нещо, което имах нужда да ми бъде преведено, беше в колко часа тръгва рейсът обратно. Та не една от пързалките им се извиних, че отивам да пия кафе, без да доуточня, че нямам намерение непременно да се връщам, ами продължих да се мотая и снимам с премръзнали пръсти между павилиони. Подозирам, че са ме чакали (но не повече от час и половина!) на площадката между ледената бутилка Кока-Кола и ледения Буда, унасяйки се повтарящата се до умопомрачние като от развален грамофон мантра "Ом мани падме хум". После се скарах на келнерката в представящия се за руски ресторант, че ми носи второто (нещо, представящо се за киевски котлет), преди първото (нещо, представящо се московски борш). Това - при положение, че никакъв диалог изобщо не беше могъл да се проведе през езиковата бариера. И с пълното съзнание, че да повишиш тон на азиатец на публично място е все едно европеец да го заплюеш в лицето. Но пък програмата в стил стари градски (шанхайски!) мелодии и шансони в четири последователни изпълнения (вокал-саксофонист-пианистка-цигуларка) имаше достатъчно добър ефект върху опънатите от кулинарната неразбория нерви, та простих на готвача за заливането на представящите се за италиански патладжани с кетчуп. После открих Starbucks на две преки от хотела и слънцето изгря на моята улица. За кафе и закуска. На другия ден си намерих заведения за превъзходно китайско и тайландско, та от хейтър набързо станах на лъвър**В Харбин
има две категории атракции за обективно харесване (едната - сезонна), и трета, при която харесването е строго субективна величина. Сезонната е снежно-леденият фестивал, привличащ смелчаци да се подложат на сибирска студотерапия от по-топлите географски зони на Китай и региона (тук брат ми се присмива, че не съм можел да различа китайски от корейски турист). [geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info] За тълпи, каквито би събрал Шанхай на експо през лятото, и дума не може да стане. Смелостта си има и съвсем конкретни измерения.Фестивалният парк
представлява един сложна мозайка от заледени участъци, покрити с излъскани от обувки изкуствен сняг, нарочни пързалки за радост на децата, и тук-там някои псевдообезопасени срещу подхлъзване алеи с проснати раздрипавени (от токчетата на шанхайлийките) килими. Не мога да си представя такъв фестивал в Америка. Та те ще фалират моментално от застрахователните искове на потърпевшите. Всъщност фестивалът се оказва, че имал две проявления. В различен мащаб. Едното е паркът остров с огромните ледени здания, тази година - плод на руско-китайската дружба. А другото е по-малкият парк в града, без изкуствен сняг и поледица, където латвийците водят в конкурсите за художествени ледени скулптури. Входът е с билети, при това съвсем не евтини и на двете места, но пък ледени занимавки на народни цени предлага крайречният парк Съ Да Лин ("Имени Сталина", рус.)А танците на открито са съвсем безплатни. Втората атракция, за мене по-интригуваща от мимолетния лед, е
любопитната историята на града и съхранилото се архитектурно наследство
Харбин е основан от руснаците,
когато руската империя е получила концесия да си прокара железница по-пряко към Владивосток. Още с основаването си привлича като магнит много хора, по една или друга причина недоволни от живота си в "стара" Европейска Русия. По същия начин, както Америка е привличала западноевропейците, руснаците и руските евреи са търсили своя Нов свят отвъд Сибир. За евреите това е един от първите опити да си намерят обетована земя, далеч от погроми, преследвания и предразсъдъци. След болшевишката революция и овладяването от червените на цялата територия на Русия, Харбин става предпочитано място за "бяла" градска емиграция и особено за либералната интелигенция. Китайци започват да се просмукват в града чак по-късно със замогването му покрай железницата и търговията. Но администрацията, управлението и доминиращата култура са били подчертано европейски. Краткият златен век на либералната мултикултурна и толерантна (измежду европейците) утопия Харбин, дал простор на въображението на архитекти и художници, се пада някъде през 20-те и първата половина на 30-те години на XX век. Но бързо е залязъл заради злощастното му географско и геополитическо положение на града. Първо идват японците и набързо слагат юзди на упадъчния европейски либерализъм. Любопитно е, че Съветската държава, не е имала възможност и/или желание да наложи съветска власт над емигрантите си, но е държала собствеността върху железницата и я е про(!)дала на Япония *** Малкият пропуск в областта на човешкия фактор е коригиран с другарски жест от Председателя Мао, който в края на Втората световна оставя Червената армия точно толкова време в града, колкото да може да си прибере всички заблудени сънародници обратно в кошарата. С конски вагони. Евреите се изнасят в Щатите и Палестина, градът опустява, а десетките църкви и синагоги губят смисъла си. 70 години по-късно 30-хилядният европейски град ... ...се е превърнал в 10-милионен китайски. Благодарение обаче на неравномерното икономическо развитие на комунистически Китай, бумът е дошъл, чак след като китайците са се усетили, че съществува понятието културно наследство, което не е нищо лошо, а и не се отнася само за традиционно китайското. Успели са да спрат разрухата и не са допуснали обезличаването на града.Обърнали са всичко оцеляло по центъра в архитектурен резерват на открито
На всяка обявена за паметник на културата сграда, са поставили подробни описания на китайки и на английски кога е строена, в какъв стил, кой и е бил собственик, откъде е дошъл, каква вяра е изповядвал, с каква търговия се е занимавал. Православната катедрала Св.София и най-голямата синагога са уредени като музеи на бита на съответните общности.Най-голямата дървена руска църква Св.Николай
не е оцеляла. Но в наше време са и направили макет в умален мащаб, в единия край на огромния площад, който е заемала. В централна симетрия спрямо руски паметник от съвсем друг характер.По-улиците са се постарали даже да сложат "ретро" табелки на кирилица. С осезаем грузински акцент. "Ретро" е в кавички, защото, естествено, че по руско време чаршията от речната към железопътната гара не се е казвала "Чжунъяндацзе". Казвала се е "Китайская". Днес магазините по нея са залети от матрьошки Made in China от най-долно качество за задоволяване на растящите нужди на вътрешно-китайския туристически сувенирен пазар. Всичко това добре. Но иронията е във вкусовете на времето. Когато нещо е строено през XX век в отдавана отминал европейски стил от рода на ренесанс или барок, му се лепва една трибуквена представка "нео" и остава паметник на културата. А ако през XXI век, някой се опита да се изкаже със заемки от същите стилове, трибуквената дума е "кич". Жив! А за различните епохи на соц-изкусвто и архитектура и (поп)култура, още на никого не му е хрумнало, че имат качества на паметници. Например мирно съвместно съжителстващите си в и една съща градинка скулптори на пионерчета и покемони. Или каквото там е това. Впрочем това също не знам дали е покемон и мана-мана: С което стигаме и до третата, "субективната" атракция.
