Спомням си земетресението през 1977-а. Тогава наистина поразлюля. Аз бях в полутъмния хол, навън беше полутъмният социализъм. Детенце на седем години, което тъгува от това, че не живее в тоя свят, който е виждало в сънищата си и той е светъл. България от 1977-а беше полутъмна. Само тук-там имаше осветени прозорци. И само тук-там от тези осветени прозорци се носеше приглушен кикот. Предизвикан от вицове за Тодор Живков. Тодор Живков се събудил под една пейка. Знаете ли го? И аз не го знам, но добре започва. И така – седях в полутъмната стая, татко ми – младият инженер – гледаше черно-бял телевизор и може би се занимаваше с оценяване на големината на тока в анодната лампа. Защото предаванията така или иначе не ставаха за гледане тогава. И изведнъж – баум! Как всъщност звучи едно земетресение? И татко ми скочи, късите му модерни бакенбарди прелетяха в сумрака, той ме грабна, повлече ме и побягнахме навън. Не усетих как слязохме по стълбищата. Аз тогава много се гордеех, че мога...