Следите ли руско-турската пропагандна война? Не чувам традиционните комплексарски гласове у нас, които да призовават да бъдем посредници на основание, че сме генетични познавачи на двете империи от първа ръка. Ето защо ще се опитам да кажа нещо по въпроса в условията на тази подозрителна мълчаливост на фона на обичайната патриотичната кресливост.           През 2004 г. се съюзихме с Турция в рамките на НАТО. С Русия междувременно не сме никакви съюзници по документи ( а ехото повтаря „менти, менти”, както гласеше един стар виц за Тодор Живков). Обаче проруските гласове и без документи се промъкват отвсякъде като мигрант през неохранявана граница. Лее се скоротечен процес на преосмисляне на руската благосклонност към турските братушки. Направо трябва да съжаляваме, че така и не свалихме руски въздушен нарушител. Щяхме да получим поне повод да попитаме началството в държавата защо още не сме опаковали и преместили в музея МОЧА като отговор на руско ембарго върху български стоки и граждани. Кой знае, може би Путин щеше да посегне на българските букви- най-яркия внос на българско влияние в Русия за всички времена. Да ги преименува от кирилица на путаница и така най-сетне поне малко да пробуди заспалото българско чувство на самосъхранение пред коварството на съветизацията и русификацията. В Русия са бързи като куршум и праволинейни като траекторията му в изпълнение на новата линия. За една нощ преосмислиха лигавенето с турските братушки. Присетиха се да признаят арменски геноцид. Настояват Света София да бъде върната на православните в Истанбул ( т.е. от османския вековен омлет да бъдат направени православни яйца). Путин забеляза ислямизацията на Турция. Очаквайте да извади кюрдския камшик, с който да шибне Анкара по най-болното място. Вече е размахван по съветско време – веднъж през 1923 г. в съветски Азербайджан, където е създадена Кюрдска автономна провинция, т.н. Червен Кюрдистан. Сталин размисля и през1929 г. ликвидира този експеримент, за да го възкреси за кратко в Северен Иран след края на Втората световна под формата на Кюрдска република. Отмята се и от нея през 1946 г. Лабораторните опити на „бащата на народите” обаче с четвъртия по големина народ в региона са добра основа за днешния последовател на Сталин в Кремъл за ново разиграване на кюрдската карта. Никой в Русия, доколкото мога да чуя тук, не смее да потърси сметка на господаря за заиграването му с Ердоган. Докато той го ухажваше, нищо турско не изглеждаше чуждо за местните патриоти. Щом се развали достлука обаче и Путин заклейми своя побратим по авторитаризъм, настана масово и чудодейно проглеждане по въпроса ( както и по отношение на българите, когато в Русия изведнъж си спомниха напоследък , че България е била в съюз с противниците на Русия в двете световни войни- защо това е било така и как Русия напада България през 1916 г., за да загуби позорно тази руско-българска война, това в Русия обаче „не помнят”). Без да става дума за истинска война, историята наистина се повтаря като фарс защото напомня почти буквално за развалената дружба между Сталин и Хитлер. Почти две пълни години СССР и нацистка Германия другаруват по документи като съюзници в рамките на договор за дружба, който осигурява на Хитлер не само огромни потоци суровини и материали за войната му в Европа,в Африка и в Атлантика, но и военно-политическия му гръб на Изток. Германските другари по оръжие на Сталин тържествено приемат марша на побратимени военни части заедно с болшевишките командири на военни паради в СССР. Агитатори обясняват по колхози и фабрики, че германските националсоциалисти са класови другари на работниците и селяните в Съветския съюз. Цялата тази люлка на любовта рухва за една нощ на 22 юни 1941 г. с германското нахлуване в СССР.             Макар и не толкова драматична и апокалиптична, картината днес се повтаря с преобръщането на отношението към Турция и турците в Русия- нещо, което е възможно да стане по такъв категоричен начин само в авторитарна държава, в която решенията се взимат от вожда и от неговите възходящи или низходящи настроения и указания зависи мълниеносната перестройка на любовта и омразата към един съсед.           Един малък, но ярък като звездата на Кремъл пример:

„Ръководителят на хор “Турецкий” Михаил Турецкий обяви, че се замисля дали да не смени името на певчевската група. Дилемата се появила след изострянето на отношенията между Русия и Турция.

50-годишният музикант отива още по-далеч. Той споделя, че мисли даже дали да не смени и собствената си фамилия (която на български би звучала като Турски-б.р.)

“Да се вземе решение по такъв важен въпрос е сложно. Да се смени името на хора – не е проблем. А за фамилията – мога да вземе фамилията на жена си”, разсъждава творецът патриот пред “”Русской службе новостей”.( Клуб Z)

Чудя се, понеже в Русия изведнъж казват „марш” дори на турските си бизнес партньори, „откривайки”, че били влизали с туристически визи, дали следващата стъпка няма да бъде да забранят „Турския марш” от Моцарт. В крайна сметка в Иран, една от двете останали в околностите на империята приятелски държави на Русия ( заедно със Северна Корея) , има отдавнашна забрана на „Болеро” от Равел ( много било ритмично и някак еротично това музикално произведение). Защо Путин да не почерпи опит от аятоласите, с които така добре се погажда напоследък ( преди да реши, че и те нещо не го слушат)?

В скарването и зачеркването на вековни приятелски отношения Путин, който иначе завижда на Сталин за величието на неговата безпрекословна диктатура, днешният кремълски самодържец надминава съветския си учител. Успя през 2008 г. да излекува от 200 годишното русофилство малкият православен черноморски народ на Грузия, а от десетки милиони украинци изтръгна желанието за приятелство завинаги с един ловък ход в Крим през 2014 г.

Човек можеше да си помисли, че той би трябвало да се поучи от генерирането на подобни междунационални вражди, но както виждаме самодържецът няма насита. Желае да срине и противоестествената от историческа гледна точка платена любов с Турция. Прави го също толкова решително разрушително, както в споменатите по-горе случаи с Грузия и Украйна.

 

Единственият му неуспех засега е в България. Заклейми ни, насъска пропагандата си и отвърза лаещи политици, като Жириновски, Рогозин и шефа на парламентарната външна комисия Пушков да сипят обиди към България. Инструктира външния си министър да наругае незаслужено популисткия любимец на българския избирател. Изпрати и самолетите си да провокират българските граници. Но всеки път се натъква на организираната съпротива на нашенците, които му остават верни колкото и да се старае да ги предизвика да се откажат да му се подмазват – лично премиерът Борисов даде пример като отвърна на ругателствата на Лавров с поклон пред него като „най-добрия дипломат в света”.

Ето по тази причина не ставаме за посредници в руско-турската пропагандна война. Ние просто сме страна в нея. В момента, в който възникна спор между Москва и Анкара, стана ясно коя столица е привлекателен център за нашите управляващи „евроатлантици”.

Масираното инвестиране в пропаганда от страна на Русия в България се изплаща от кремълска гледна точка в моменти на изпитание. Така че, освен Иран и Северна Корея, Путин си е напазарувал през годините и подкрепата на още една държава. Видно беше и досега от търпимостта към съветските окупационни монументи, тачени като светиня в една държава, която за разлика от всички останали , където е воювала Червената армия, не е убила съветски войник и не е дала повод за тази окупация от страна на СССР, с който българското царство е поддържало дипломатически отношения през цялата война.

Чрез поведението на Борисов и компания ( например на дясната му ръка Цветанов) това подчинение на руския интерес в кризата с Турция изби и на вербално равнище. Дълго подготвяната почва е благодатна. Както ми каза приятелят Георги Чунчуков, който се заговорил с един полицай в София край Народното събрание, униформеният, без да бъде питан, му задал следният риторичен въпрос след руската окупация на Крим: : „Как смяташ, на коя страна ще бъдем ако стане война? На страната на Русия, разбира се”, отговорил си сам с категорична убеденост пазителят на закона в околностите на законодателния ни храм, източник на властта.

 

Такъв отговор дочуваме в момента и от върховете на българската политика, в която модата диктува Борисов. При утежняващите за българското съзнание обстоятелства от историята, която проруската пропаганда използва по всички възможни канали, България звучи като страна, която взима руска страна. Не че действията на Ердоган в Турция, където в същото време репресират опозицията и свободното слово, помагат на алтернативата на руската пропаганда в България. Но да заклеймяваш и открояваш само единия от двамата автократи, застанали начело на Русия и Турция изведнъж един срещу друг, е чиста проба подкрепа за онзи, на когото спестяващ критиките. Тази подкрепа го превръща в добрия Дядо Владо в промитото от митовете за Дядо Иван българско съзнание. Бързо, лесно и вкусно се получава тази манджа, която къкри на руския пропаганден огън тук от десетилетия и без прекъсване.

Малка илюстрация за традицията от времето на Сталин.

На 23 август 1939 г. Германия и Съветският съюз се съюзяват за 22 месеца напред.После дружбата е развалена от страна на  германските братушки.

 

Share on Facebook

Share on Facebook