От доста време ми се ще да чуя някой да казва нещо, от което да укрепне поне малко вярата ми в Доброто. Много рядко може да се чуе такова нещо напоследък. И в общественото пространство, и в съвсем частното говорене. Това, което сега звучи най-силно - като основен мотив – и в общественото и в частното говорене – е едно злобно и егоистично недоволство. Много рядко някой отваря уста, за да каже на Всички нещо, което да ги подсети, че са Хора. Не обида, а апел; не вечното Ужас, ужас – а очовечаващо изречение! И ето – тия дни чух нещо подобно. Прочетох го. Кметът на София, Йорданка Фандъкова, каза: Никой няма право да удря дете! Каквото и да е направило детето – никой няма право да удря дете! Искам да стисна ръката на тая жена! Бих я и прегърнал, но това сигурно ще се приеме от вечно вкиснатите, злонамерени хора, щъкащи като черни сенки, като черни станции из България – или като подмазвачество, или като повод за сексскандал! Понякога ми се повръща от тая интригантска...