В едната половина, оттатък паравана, умира най-близкият ми човек. На съседното легло – момиче на около двайсет години, което на другия ден ще изпишат. От другата – пациентки, които са контактни. И дори успяват да разговарят помежду си. Предстои ми будуване през нощта на стол, до най-близкия ми човек. Отвън, на стената в коридора са изписани правата ми на придружител. Както и тези на пациента. Едно от тях, обозначено като 2.8, гласи: „Пациентът има право да умре достойно. Точка.” Стреснат съм. Защото все още не съм го срещал в която и да е международна харта. Звучи в духа на европейското позитивно право. Ако изобщо някога признае такова право, американецът би го обърнал и то би звучало така: ”Никой не може да умира при недостойни условия и пред очите на други пациенти.” Но моят най-близък човек не може да се възползва нито от едното, нито от другото. Той е в кома. И умира в претъпканата стая, под олющения таван. Когато е бил буден и здрав, си е плащал редовно осигуровките. Включително здравните. Тези пари обаче са се стопили. Заедно със социализма. Една нищожна част от тях са се превърнали в уставен капитал на общинското еднолично ООД, което също бере душа. През това време общинският съвет обсъжда продажбата на 51 процента от неговия капитал.