Изпратихме по вечния му път Генко Генков - журналист, червенокръстец, скаут, гей-активист, майстор-сладкар, и преди всичко - усмихнат, светъл, забавен, неуморен и най-вече ... приятел.


Приятел на стотици, които днес реваха като деца на Бакърената фабрика, и на още много, които не можаха да дойдат.

Бил съм на доста погребения, но толкова искрена болка и скръб у толкова много хора не бях чувствал, наистина. През собствените си сълзи, се замислих - Защо? Какво в Генко направи загубата толкова болезнена?

Ами ... той вярваше и му пукаше. Навсякъде - в БМЧК (където се запознахме преди 20 години), в Скаутската организация, в Съюза на инвалидите, в Националния център за социална рехабилитация, в Занаятчийската камара, в десетките проекти за деца в неравностойно положение, по които работеше, в социалната комисия към ДСБ (където отново се намерихме през последната година), Генко вярваше, че може да се помогне, че нещата могат да бъдат по-добре, че свинщините могат да се преодолеят.

И му пукаше - от мизерията, от духовната нищета, от безразличието, от безсрамието. С тънка ирония и прекрасно чувство за хумор уж подминаваше проблемите, а всъщност се задълбаваше в тях - на ново място, с нова воля, с нова усмивка.

Заразяваше - тези, които ревахме днес.

Замислих се, че тези двайсет години, в които мина младостта ни, нямат само черно-сив образ. Имат образа на Генко:


Човек, който неуморно и с усмивка използваше Свободата, за да направи живота около себе си малко по-добър. В онова време, в Не-свободата, него нямаше да го има. А днес за пореден път изпитвам тягосното чувство, че 'нашето' време изяжда точно тези, на които им пука за другите.

Довиждане, Генко!

Ако има "Отвъд", вярвам и се надявам, че ще сме на едно място.
.