"Това е морският бряг. Нито сушата, нито морето. Това е място, което не съществува."
Представете си хора, които имат усещането, че са изгубили нещо. Какво? Никой не знае със сигурност, но си спомнят, че е нещо много, много ценно. Като усещането, че си жив?
Те са учен, който търси точката, в която морето свършва, художник, който се пита, откъде започва, младо момиче, копнеещо да се излекува от непознато усещане, моряк, свещеник и още герои странници, приковани по случайност към брега, с копнеж по морето. И те се срещат като капки дъжд, попаднали в океана живот, за да открият нишката, от която започват или пък свършват съдбите им.
Всичко в "Океан море" на Алесандро Барико звучи като постмодернистична басня, където точките на изречението се появяват едва в мига преди дъхът ти да свърши. Редуват се картини на болката, страстта, мълчанието. Всичко е в очакване на точката, където историите на тези хора се срещат. А това, което ги е свързвало през цялото време, е морето, при което всички пристигат за да забравят или пък да си припомнят нещо забравено. То се оказва заслон до мига, в който се почувстват готови да си тръгнат.
Единственият проблем с книги като тази е, че искаш да си запишеш всяко изречение, да го подчертаеш и да се връщаш към него отново и отново, защото звучи съвършено, кратко и ти напомня на пясъка, поел цялата чувственост на историите, с които героите са пристигнали на морския бряг, за да ги изрекат и после забравят.
Няма шанс да не се приковеш към "Океан море". Ако не се откриеш между думите му, то ще го строриш в миговите, когато мълчи. След бестселъра му "Коприна" за втори път се уверявам, че Алесандро Барико умее да шепне там, където думите не му стигат да обхване цялата сетивност на света. И го прави красиво, като ти открехва вратата към личното ти тълкуване. А защо не и към собственото ти превъплъщение в поредния странник край брега?