Попаднах на снимка от дирижирания стаден възторг преди 1989. Тогава не им се налагаше да „раждат" партии - уж алтернативи на себе си. Ръководната им роля беше гарантирана от чл. 1 на Конституцията. Днес си я гарантират по различни начини - с „алтернативите", които генно модифицират. Но семката им е една и е разпознаваема. Но става въпрос за снимката. Човешкият поток от нея течеше от тогавашния Държавен съвет (днешното президентство). Помня как като ученици подпирахме с часове гръб в сградата, докато не ни дадяха знак да потеглим в посока към Софийския университет. Не стигахме дотам. „Кулминацията" беше на метри пред нас - пред липсващия вече мавзолей, от чиято трибуна партийни и държавни ръководители правеха небрежен вятър - махаха ни. Снизходително някак. Ние бяхме фон, на който да приемат овациите ни за мъдростта, величието и недосегаемостта си. По краткия ни път към тях край нас подтичваха мазни режисьори, които ни подканваха: „Усмивка!" и гърчеха физиономии. И днес има такива режисьори. Тяхна сцена са безвкусните контрапротести и поредните „алтернативи". Нищо не оставят на случайността. Надяват се и на безразличието ни. Посоката на някогашните манифестации пое и юнският протест от 2013, макар без режисура и със съвсем различен смисъл. Той не беше и не е контролирана манифестация в кошара, а волеизявление за промяна, която още не е настъпила. 10.11