Решението за демонтиране на паметника „1300 години България“ от центъра на София вече обрастна със серия от интервюта, от които става все пак ясно, че уж решителното решение не е чак толкова храбро и категорично, както прозвуча първоначално.
Известно е, макар и не официално, че министърът на културата Вежди Рашидов е против. Това ли е причината сега фигурите по „вертикала на властта“ ( любим израз от съветско-руската управленска действителност) започнаха да танцуват в духа на знаменития лаф на Ленин за необходимостта да се надхитрява врага с „крачка напред, две назад“.
Обаче врагът, в мое лице например, не спи. И какво да (не) чуе тази сутрин по БНТ? Нищо, отново нито дума по аналогия за всъщност най-яркия символ на комунизма и неговата изнасилена връзка с колониалното ни минало. Нито от студиото, нито на мястото на демонтирането на паметника пред НДК не се чу (отново) дори и опит за споменаване на Монумента на окупационната червена армия (МОЧА).
А ключовите думички по подразбиране са толкова много: „демонтиране“, „наследството на социализма“, „опасност от рушащата се конструкция“, „дългогодишни остри спорове за паметника“ и т.н.
Как така всички по веригата знаят, че трябва да се ходи на пръсти около темата за съветската окупация и нейната символика? Нима е случайно, че в пространно интервю по БНР със заместник кмета на столицата Тодор Чобанов за демонтирането на паметника пред НДК също „ловко“ пропуснаха макар и бегло споменаване на съветския триумф над България и неговото монументално изражение в центъра на София?
Пред никой друг символ на колиниализма в България не е имало от години толкова много протести, но обявяват тъкмо грозилището пред НДК за най-спорното наследство от уж отреченото минало на комунизма. Ясно е, че е дадена заповед по гарнизона и най-вероятната причина е да се харесаме на г-н Борозу, поканен да открива през септември станцията на метрото в близост на скелета от времето на Людмила Живкова. И съответно по живковски гледаме да омаем високия гост.
Предлагам на Меглена Кунева, за чиято близост с председателя на ЕК на ЕС се изписаха тонове мастило, да намери начин да го запознае при визитата му в София с онзи, другия паметник, за който тя вече толкова зловредно се изказа ( в блога на Комитата), че трябвало да остане, за да ни напомнял за окупацията. Това е все едно изнасилената да иска да си държи над кревата снимка на изнасилвача, за да й напомня, колко й е било зле- с благодарсдтвен надпис, при това.