Думи, думи, думи... Толкова много се изписа колко сме жалки, смешни и нищожни. Заляхме с помия спортистите ни, дръзнали да се състезават с най-добрите в света. След това започнахме да хулим и техните треньори, да цъкаме с език защо изобщо си позволяват да дишат. Обявихме нашите за губещи, за хленчещи примадони, жените за кифли, а мъжете за несретници (с много малки изключения). Поискахме оставки, а след това посочихме с пръст – държавата ни е виновна. Нямаме пари, нямаме бази, нямаме политика в спорта. После се оказа, че и късметът ни е изостав...