Паметниците в България по традиция имат нерадостна съдба. Или ги събаряме, или ги оцапваме. И това все е свързано с разправии, простотии, спрейове, живи вериги, нощни стражи и т. н. Само когато ги оставяме да рухнат от само себе си, сме единодушно мълчаливи. Така се получи с паметника пред НДК, който по ирония на съдбата трябва да символизира