Където и да ходим, след когото и да вървим, каквито и да ги вършим с поредния чужденец, колкото и акъл да загубим по него - все още има едно малко място, обградено със здраво забити в земята пръчки. На него живее българският стереотип, а пръчките са ценностите, които му служат за ограда. От онези, поставени преди сто и стотици години, вече почти нищо не е останало. За сто и стотици години моралът в повечето му форми се е амортизирал и са го подменяли с по-съвременни модели живот. И семейният, и родовият, и патриархалният, и сексуалният, и трудовият, и християнският морал днес са разграден двор спрямо онова преди. И все пак от оградата са оцелели две пръчки, за да ни ориентират при завръщане кое си беше нашето място. Те са в противоположните му краища, стърчащи като теза и антитеза. А в самотата си напомнят пилони на знамена - единият е резервиран за Левски и Ботев, другият винаги се дава под наем на моментната конюнктура. Можем искрено да се учудим – как в нашите ръце Левски и...