Преди седмица-две гледах това видео от TED и то някакси остана запечатано в мозъка ми. Основното, всъщност, беше една мисъл на лектора – че снимките са последното нещо, което ще се сетим да вземем от вкъщи при бедствие, но са и първото, което ще се вънем да потърсим. Обичам снимки. Те успяват да материализират спомените в цялата им пълнота, до такава степен, че от снимката на десктопа ми още лъха мирис на плаж и вкус на солена вода и допир на чужда ръка. Снимките го могат това.
Въпреки че имам лошия навик да държа снимките си само на компютъра и във Flickr, често се връщам към тях. Повечето носят емоционални моменти на крехките си плещи – някои са правени с радост, други пък са плод на фото-разходки за прогонване на тъга, гняв или нещо друго нелицеприятно. Когато фокусираш усилия, за да направиш точния кадър, в него фокусираш и моментното си състояние – сигурно затова помня необичайно ярко повечето моменти, когато съм снимала.
Не знам как ще се почувствам, ако изгубя всичките натрупани през годините снимки – но Беки Мансън се е срещнала с много хора, които са загубили своите. Нейното представяне на TED показва голямата сила на снимките като източник на спомените за една нормалност, към която хората в Япония надали скоро ще се върнат.
___
снимка: kk+
Още по темата: