Оригиналният текст е цял разказ, който не е разделен на части. Аз го разделих на три, за да изолирам притчите във втората и третата част, първата е встъпителна.
Къде ли не сме ходили като дюлгере скитници, ама най-много работехме по Пловдивско. Една година се пазарихме да правим моста при Кадиево. До нас наблизо си сториха палатка - и ние бех на палатки - едни чакълджие, бараби. Ама да видиш какви люде! Хеле единият от тях, брадатият, дето се правеше на Ботев. Ага запееше неговата "Молитва" и закастреше попове, владици, чорбаджии, та нам ни са изправяха, наежваха косите. Накрая ни питаше: - Прав ли съм, майстори? - Прав си, как да не си прав! - отговаряхме ние. Това приятелство с барабите кара цело лето и когато да се разделим, те ни помолиха да им изпеем нашенска песня. И ние зафатихме: Наведи се, Шар планину, два близнака, два сирака, да си видя наше селу, наше селу, порву любе, порву любе, стара майка. Стара майка по двор ходи, в роки държи два близнака, едно пита де е майка, друго пита - де е тетю ... И да видиш тия бараби като на запригрибаха (пригрибам - прегръщам), застискаха! Почерпихме се и се разделихме, като си обещахме другото лято пак да се найдим.
***
Мъжка философия
Като си дойдахме в село, почивахме един месец и пак замислихме къде да вървим. То от седене нищо не излиза. - Оти си не опитаме късметя в Ташус (о-в Тасос)? Там има и други нашенци. Речено, сторено! По Димитровден тръгнахме, вървяхме четири деня. Като пристигнахме там, найдахме другите нашенци. Тех ги водеше старият майстор Стракуня. Стракуня беше добър човек, та рече: - Ако не найдете другаде работа, ще работите с нас. Вечерта отидохме в кафенето. По едно време кафеджията повика едно момче и го прати някъде. След малко момчето се върна и с него един поп. Хванахме си ръцете, задрусахме ги и започнахме да правим пазарлък. Ама поп не е научен да дава, то и ага се дави, ръка не подава. Пуснахме се. Тогава кафеджията отново ни хвана ръцете. Пак се пуснахме. Кафеджията най-сетне рече: - Етер бе, папаз ефенди! (Стига бе, попе!) Кандиса и попът и пазарлъкът стана. Отведе ни попът в една барака, залепена до неговата къща. Оставихме си багажа и отидохме в ахчийницата, та вечеряхме. Ага се ворнахме, както всекога си запехме: "Чужда е земя притежна, кайно е майка мащеха." Хубаво, ама по едно време се тропна на вратата. - Влез - рекахме и какво да видим: писано женско, ама картина! .. Ние помислихме, че ще ни се са кара, дето пеем, пък то рече: - А, хубаво пее, ни с папаза знае малко вугарски, беше на солунски села, всицко разбира... - И попита: - Вие имате ли жени? - То имаме, та ходим да работим - отговори Доню Дандаров. - Иначе кой ще ги храни? Пък тя се засмя: - Ако сами не мозе да яде? После каза "лека нос" и си излезе. - А брей, аркадаш, на такова пиле и без пари да му работим - подхвана пак Доню. Пък някой му рече: - Ако свали, Доню, твоя Руса вълненика и надене копринена фуста, мислиш ли, че няма да е по-хубава? Пък Доню вика: - Тя ще е хубава бе, ама няма да е чузда! ...
(следва)
"Бежещим през годините", родопски сладкодумци, съст. Петко Величков, 
изд. "Хр. Г. Данов", 1976
При копиране на материали от блога, посочвайте източник!