Малко преди пладне сме в гробищния парк на гроба на загиналия ни в ПТП син. На порасналото ни, но не помъдряло момче. Цели седем години преди злополуката, бе фучал с моторите си по пътищата на страната. След задължителната суетня по паленето на свещи, поливане на цветята и измиване на паметника и плочника около гроба, сядаме на пейката със съпругата и се отдаваме на тъжните си размисли, започващи с вечното „АКО”. Уви, не намираме утешителния отговор. След като целуваме образа му в черния гранит на паметника, се отправяме към колата. Настанявам се зад волана и изчаквам съпругата си да се настани до мен. В това време зад нас спира кола. За наша приятна изненада, от нея слиза приятелката му, която оцеля при катастрофата, с която бяха заедно преди 6 години. С нея е и съпругът й, приятел на загиналия ни син.