продължение

Дето го видиш, него да вярваш

Когато заработихме и папазът и папазката доходаха да на обикалят. Името на папаза беше Костас, а на папазката - Фотини. Един път Метехсин Жубров си причука пръста, Фотини беше там. Отиде бърже у тях, донесе повързи и го превърза. Мина два месеца, бехме оградили втория кат, Метехсин рече: - Аз ще кажа на Фотини, че съм изстинал и ми се е схванал вратое, та дано да рече да ме разтрие... Дойде Велиден. Папазката ни донесе много йедене. Йедахме и лежахме целия ден. На другия ден пак заработихме. Папазката дойде засмена и засмена си отиде. Ага след малко дойде папазът, ама син и зелен, разрука се: - Стос анекши засто работи и на церква не дойде? Тогава Метехсин му рече като на шега:  - Папаз, ние работим за пари. Ти ако не работиш, не пееш в черквата, няма да ти плащат. Всеки си гледа занаята. Че като се ядоса папазището: - Кой вас лъзе, че нема бог! Лоси хора слусате! - Папаз, никой нас не е лъгал, че няма бог, ами ти ищиш да на излъжеш, че има, пък си го не виждал! Папазището посине, още повече закрещя: - Антихристи, екши аполо от моя къста... След малко иде папазката, малко начумерена: - Майстори - вика, - какво вас ядосвал гайдур папас? Него не слусате, аз господар, то си васа работа ходи или не ходи в церква; васа работа на къста, а на гайдур - в церква. Ние си рекахме - брех, злато жена. Стори го магаре, ама нас да успокои!... Мина, колкото мина, дойде байрям. Порукахме калджиете Сюля Юрука и Идризе и им рекахме: - Какво да правим, да найдеме ли двамина гърци да работят на байрем, та и ние да не седим? Те са почудиха, че рекаха: - То ага вие си работихте на вашия Велиден и вашият господ ви нищо не стори, то и наш аллах ни ще ни стори нищо. Тогава Доню каза: - Брей, и вам главите са поуврели!  Пък Идриз рече: - Йе да ви кажа, аркадашлар, слушал съм, че по света има много вери и много господя, та ага са поразмислиш, да са чудиш кому да угодиш? Право си викаха барабите: дето го видиш, него да вярваш, дето го не видиш, е вятър работа! .. Ага да си вървим, една вечер дойде Фотини: - Мен много ми мъщно, це ще си ходите. Даде ни по лира и рече: - Папаза не знае, мозе и той да даде. Ама папаза си плати по пазарлъка и повече не даде. Когато си тръгнахме, цялата махала излезе да ни изпраща. Фотини заплака с глас. Когато се покачихме на каика, тя замаха кърпа. Свалихме и ние гуглите. И ги махахме чак доде бе видет папазката. Тогава Доню рече: - Да ви кажа ли, аркадаш, сърцето ми остана в Ташус! На другата година отидахме пак в Пловдив, потърсихме барабите, ама ги не найдахме. Отвял беше ги вятърът някъде. Тогава отидахме в Куклен - училище да градим. По-сетне уградихме училища и във Воден и в Яврово. Подзимата си дойдохме в село, ама с други глави, като на... барабите.
  Разказал: ДИНЮ ШОПА
Записал: Т. Пакулев
"Бежещим през годините", родопски сладкодумци, съст. Петко Величков, 
изд. "Хр. Г. Данов", 1976