Идилията на уютните, изпълнени с аромата на ванилия, карамфил, канела и, разбира се – на боза, малки и по-големи сладкарници, каквито имаше във всеки български град, отдавна и безвъзвратно отмина. В онези далечни вече години на чаша боза с паста, тулумбички или тригуна се разменяха страстни погледи, правеха се горещи признания и предложения за вярност „до гроб”. Къде отиде този свят на неподправена душевност, истински чувства, топлина и уют, в който човещината, вярата и доверието бяха много повече от озлоблението, завистта и отчуждението? Той беше безцеремонно прегазен от имитации и кич, които ни обгърнаха отвсякъде – завладяха всичко около нас и в нас, вселиха се в душите ни... Та думата ми е за бозата, онази сладка напитка, която караше да грейват очи...