Колко ми липсваш! Защо те няма! - така нарежда тихичко младо момиче край гроба на Ангел Петров. С едната си ръка бърше сълзите си, с другата милва нежно лицето от жалейката. Сякаш докосва момчето, което обичаше и обича, от плът и кръв. Така импулсивно се опитва да изтрие онова „Възпоменание. 1 година без Ангел", сякаш не можеща да приеме, че мъжът