животът е по-сложен и неочакван от който и да било сериал. покрай желанието да удовлетвориш публиката, забравяш да удовлетвориш себе си, разбира се, ако си нещо повече от сценарист. обичам публиката, без нея което и да било произведение не достига кулминацията си, но тя е като златната рибка. дава ти това, което искаш, започваш да искаш повече, и изведнъж разбираш, че си не толкова беден, колкото неочаквано празен и загубил ориентир. объркан на пътя на думите, смисълът сменя посоката докато водиш безкрайни монолози пред неизвестен брой непознати, които неизвестно защо са ти станали необходими, и се озоваваш без публика и без себе си. превръщаш се в сценарий, който не би написал. преди да те напуснат читателите или зрителите, ти си напуснал себе си.