На този свят има само един истински поет. Казва се Рутхер Копланд. Така поне мисли един от героите на Паскал Киняр. Рутхер Хендрик ван ден Хоофдакер (Rutger Hendrik van den Hoofdakker) е роден на 4 август 1934 г. в Хоор, провинция Оверейсел, Нидерландия, в семейство на калвинисти. Завършва медицина в Гронинген, специализира психиатрия. В 1966 г. защитава докторат. Същата година под името Рутхер Копланд (Rutger Kopland) публикува и първата си стихосбирка: "Сред добитъка“ (Onder het vee). През 1999 г. в кратък текст, посветен на друг нидерландски поет, Херит Ахтерберг, Копланд ще посъветва начинаещите поети да четат Библията заради техниката и поетическата рафинираност при възпяването на човешкото съществуване. Ще каже също, че макар и да е станал невярващ, винаги се вълнува, когато чуе: "Господ е Пастир мой, от нищо не ще се нуждая,/ Той ме настанява на злачни пасбища/ и ме води на тихи води,/ подкрепя душата ми.“ 1 [div class='left_orange']Благодарение на блестящия превод на Боряна Кацарска българският читател вече получи привилегията и предизвикателството да се потопи в дълбоките води на лириката на Рутхер Копланд. Стихосбирката "Човек в градината" е издадена от ИК "Стигмати", чиито създател Малина Томова напусна този свят миналата есен, но започнатият от нея проект бе завършен от дъщеря й. Редактор на стихосбирката е Екатерина Йосифова. Стихосбирката ще бъде представена на 18 октомври, четвъртък, от 19.00 в "Таймлес" (кафето на Архитектите на "Кракра“).[class='left_orange' div] Като психиатър и терапевт изследва значението на съня  и на биологичния часовник за емоционалния живот, възможността за лечение на депресията чрез светлотерапия и чрез отлагане на съня, както и ефектите на електроконвулситерапията (електрошока). От 1981 до 1995 г. е професор по биологична психиатрия в университета в Гронинген. Работата му като психиатър и терапевт, специализиран в областта на депресиите, се характеризира с комбинация от методи и с отказ от едностранчив избор между "мозъка“ и "ума“, между "хапчетата“ и "думите“. В прощалната си университетска лекция "Биологията на щастието“ пледира срещу крайностите на биологичния редукционизъм. Копланд е автор е на четиринадесет стихосбирки и на сборници с текстове върху въпроси на психиатрията и на литературата. Относно начина си на писане твърди, че подчинението на формата го задушава, че иска описанията му да се приспособяват към описваното и че затова предпочита пътя от съдържанието към формата. Поетичното му творчество е удостоявано с много награди, включително P.C. Hooftprijs (1988), най-престижното нидерландско литературно отличие. Носител е на два почетни доктората, като и двата са за приноса му както към психиатрията, така и към поезията. През 2000 г. отклонява с благодарност честта да бъде първият поет на нацията (макар и да събира най-много гласове), а през 2005 г. отказва да бъде предложен и за кралско отличие. Решението си обяснява така: "Писането на поезия не е обществена дейност”. “Хората на изкуството имат своя собствена среда, в която им се отдава дължимото. Що се отнася до това, нямам от какво да се оплача.“ Копланд е сред най-четените и най-превежданите нидерландски поети. Сред преводачите му е и Нобеловият лауреат Джон Кутси, според когото с годините Копланд се движи "към все по-дълбоко питане относно света на явленията, към все по-силна формална абстракция и към меланхоличното осъзнаване, че природният свят е затворен в себе си, независимо от смисъла, който бихме искали да му придадем.” 2 През декември 2005 г. животът удостоява поета и психиатъра с многосмислен инцидент: сърцето му спира при шофиране, катастрофата е тежка, седемдесет и една годишният Хоофдакер изпада в кома, на прага на смъртта е, а по време на възстановяването се налага да бъде въдворен в психиатричното отделение, което някога е оглавявал. Година преди инцидента е казал: "Сега съм на седемдесет – всъщност колко още време имам? Странна е мисълта, че после няма да ме има, но че това е единственото условие да бъда жив.” Казал е също и това, че "животът ни дължи интензивността си на факта, че умираме” и че "не съществува произведение на изкуството, което по един или друг начин да няма за предмет смъртта”.3 Въпросът е, дали ще пише отново. Стихотворение се появява през пролетта на 2006 г. : Градина До прозореца седя и виждам как градината не се е променила за нея аз не съм отсъствал градината ме гледа право в лицето странно е да си представя че тя не ме познава и не си ме спомня след времето когато тук ме нямаше забравил бях градината и тя за мен не съществуваше, дали изобщо е като тогава но колкото да ми е скъпа, не за мен тя продължава да е тук, не защото ме чакала я има, нея я има както и аз го има След две години излиза и последната му стихосбирка: "Когато видях това“ (Toen ik dit zag). Според поета работите в нея отново са опит "да бъде видян един свят, без ние да сме в този свят”. 4 Този опит наистина може да бъде видян като определящото усилие в поезията на Копланд. По думите на Кутси, "от 1980-години насетне времето и преходността занимават Копланд все повече и повече. Спомените от детството стават по-отчетливи, детството, когато е нямало съзнание за отминаващо време, за раждане и смърт, за съществуване и несъществуване – с други думи, когато детето е споделяло същия вид съзнание, което природният свят има за себе си. Копланд не въздиша носталгично по това изчезнало минало – той е твърде стоически настроен за това – а просто тъгува, че светът трябва да е, какъвто е, една тъга, която е неотменна част от това да живееш в света и да обичаш света, и да знаеш, че трябва да го оставиш.“5 През 2006 г. Копланд оставя голяма част от архива си на Литературния музей (Letterkundig Museum) в Хага. Наследството включва и автопортрет в цял ръст. През ноември 2011 департаментът по религиозни изследвания и теология на университета в Утрехт организира симпозиум, посветен на светогледните аспекти в творчеството на Копланд. Наскоро докладите бяха публикувани в книга, озаглавена "Животът според Рутхер Копланд. Мимолетното ни място в истината“.6 В едно от последните си интервюта Копланд казва: "Вече не пиша, беше трудно да го приема, но го приех… Животът ми вече не е приятен. Имам добра жена, обични семейство и приятели, но ми e отнето толкова много, та понякога си мисля, че не държа това да продължава прекалено дълго.“7 Рутхер ван ден Хоофдакер почина на 11 юли 2012. Църковната служба е с подчертано частен характер и е последвана от кремация в тесен семеен кръг. Копланд се съедини със своята градина: "Една градина представлява много неща, от градината в Стария завет до градината в Новия завет, Гетсиманската градина или Рая… но и в моята поезия градината се среща често, тази градина, ябълковото дърво. Това имаше нещо общо с въпроса: какво бях тогава, какво ще съм бил някога, нещо подобно. Ще бъда ли някога: един човек? Сега съм човекът. Но после ще бъда един човек в градината и тогава, така да се каже, ще съм се съединил с градината….. Когато умра. Тогава ще съм градината. Най-сетне.“ 8   1  “Voorbij de laatste stad” - Kopland Rutger/R.H. van den Hoofdakker. Twee ambachten. Uitgeverij G.A.van Oorschot. Amsterdam,  p.144-145 2  В предговора на Кутси към съставената и преведена от него антология „Пейзаж с гребци. Поезия от Нидерландия“ (Landscape with rowers: Poetry from the Netherlands. Selected, translated, and introduced by J.M.Coetzee.  Princeton UniversityPress) 3  Интервю от ноември 2004,  http://www.the-ledge.com 4  http://www.woestenledig.com/woestenledig/2008/11 5  Предговор на Кутси към  “Спомени от непознатото“ ( Memories of the Unknown. The Harville Press London 2001), избрани стихотворения на Копланд в превод на Джеймс Брокуей. 6  Het leven volgens Rutger Kopland. Onze vluchtige plek van de waarheid. J. Goud (red.) Uitgeverij Klement 2012. 7  Интервю от пролетта на 2012 г. за HP/De Tijd, цитирано в NRC Handelsblad от 16 юли 2012 в статия по повод смъртта на Копланд. 8 http://www.the-ledge.com