Там, на втория етаж на мола, живее една красавица с тъмна, червеникава коса и големи блестящи очи. Денем сгъва дрехи, нощем отива някъде и не е там. Ако странникът премине покрай златистата витрина, зад която тя живее, ще види някоя от извивките на врата й или замах на някой от тежките кичури на косата й. Кичурите на косата й понякога приличат на извити грифове на виола д`аморе или на резбовани от ловък резбар виещи се барокови орнаменти – треви и листа – от махагон. Червеникави и мрачни. Ние не знаем къде изчезва тя през нощта. Но през деня е там – от рано сутрин до късно вечер. Дали не се появява с дрезгавия утринен сумрак, дали не я ражда самата дрезгавина на утрото? Преди още да се запалят лампите на магазините в мола, тя вече се е появила и бялото й лице проблясва сред вещите и сенките. Ако ние сме реалисти с изсъхнали сърца – спокойно можем да кажем, че това е едно обикновено момиче, работещо от сутрин до вечер – робиня на капитала, една от безбройните молови...