Докато навремето дядовците ни са били уважавани като стопани на къщата и старейшини на рода и са се радвали на обичта на безбройните си внуци и правнуци, днес няма кой да им отстъпи място в трамвая. Преди са били пазители на традициите и са ги давали за пример на всеки непослушен хлапак от фамилията, докато днес ги намират за останки от “Джурасик парк”, неспособни да се ориентират и разберат новата епоха. Смятат ги за посмешище, а пенсиите им – за непосилна тежест на бюджета. Тази травма в България е още по-изострена от историческото ни лъкатушене след падането на комунизма. Възрастното поколение беше натоварено с вината, че е търпяло тоталитарния строй, и че не е успяло да осигури на всеки един свой горд потомък апартамент в центъра, мерцедес в гаража и вила на Черноморието и на Ривиерата. Белокосите бяха натоварени и с друга отговорност – за счупения свят, наречен преход, в който се мъчат децата и внуците им.