Тази сутрин пих кафето си на слънчева маса в бензиностанцията в квартала. Не че любимото ми място са бензиностанциите, но съм готова да прежаля белите си дробове за порция ноемврийско слънце и сутрешния вестник. Не подозирах, че за период от петнадесет минути в бензиностанцията последователно ще влязат трима китайци, които ще си купят български цигари. В това няма нищо лошо, естествено. Свикнали сме освен по етикетите на масовите стоки да срещаме китайски инициали и по татусите на лошите момичета, а явно вече и в кварталните бензиностанции се разхождат емигранти от милиард и триста милионната източна държава. И се замислих. През 1997-а в България народът гладуваше, а и излезе на протест. Какво са правили тези трима или три хиляди китайци по това време? Ако все още са били в родината си, ето какво. 1997-а е историческа за Китай. Умира държавният ръководител Дън Сяо Пин, който пет години по-рано (през март 1992 г.) казва: „Не си струва да се водят идеологически и практически...