Може би сте минавали поне пет пъти край него на път за Пампорово, Стойките, Смолян. И ние сме го правили,  дори повече пъти. Но този път при табелата „Косово”,  малко след  Нареченски  бани, категорично завиваме надясно  към  планината. Село Косово е разположено в централния дял  (Чернатица) на Родопите, на 5 км от балнеоложкия курорт Нареченски бани, сред стръмни ридове с девствена природа. Доста разбитият планински път ни повежда нагоре и навътре в клисурата между високите родопски скатове. Времето е малко мрачно, настилката малко ни разваля настроението, но преходът е съвсем кратък и само след няколко завоя вече виждаме първите къщи. По стръмните склонове се притурят каменни зидове , белосани стени и  стрехи с каменни тикли. Разцветът на селото бил  към края на XIX век, откогато са и повечето останали до наши дни къщи. Поминъкът е бил скотовъдство, земеделие, кираджийство и зидарство, но през XX век селището запада и бива постепенно обезлюдено.
  По тази причина както и заради местоположението си встрани от оживените пътища тук се е запазила в  голяма степен типичната възрожденска родопска архитектура. 63 от къщите в селото са паметници на  културата, от които 5 с национално значение. Две от сградите са дело на прочутия майстор Хаджи Георги Станчовски, построил и къщите на Коюмджиоглу и Димитър Георгиади в Стария Пловдив.Негово дело в Косово са църквата “Успение Богородично” от 1851 г. и собствената му къща  (“Хаджийската”) от 1853 г.  Изключително интересни са старото училище (1889 г.), параклисите “Св.Неделя” и “Св.Петър”,  воденицата, ковачницата, но и повечето къщи в селото.
Преди няколко  години съхранената автентична  красота на полуизостаналото селище бе открита отново и голяма част от имотите бяха продадени. За щастие, при възстановяването или градежа се запазва архитектурният му стил. 
 
  След като сме видели първата махала, продължаваме по пътя нагоре, където се оказва същинската част на селото. По калдаръмените улици стигаме до  миниатюрен площад, на който има  църква, етнографски музей и кръчма -  удивително съвместени в една сграда. Кръчмата се нарича „Безгрижен  живот”  - в  пълно противоречие с живота на планинците, създали тази красота в упорита битка с планината. Но може би само на нас, разглезени от удобствата на големия град, ни изглежда така, а за местните хора трудностите и усилията са част от естеството на живота. За това може да се съди по доброто настроение и закачките в стила на  
Чудомировите  герои на седналите пред „Безгрижен  живот”.

 

 

А ние продължаваме още нагоре по стръмната улица. Зад всеки завой се разкриват нови гледки  към планинските хълмове и към  прекрасни къщи. Високите каменни стени все така устояват на времето и бурите, на буйните храсти, които ги покриват като в приказка за заспало омагьосано царство. Вратите към каменните тремове, където още седят дърва, събрани за огрев преди десетки години, са отворени. Част от стените липсват, но прозорците дори без стени продължават да гледат към долината. Каменните лица на изоставените къщи поразяват с изчистената си сурова красота, със спомените за живота на хората, които са ги вдигали, за да векуват тук  със семейството и рода.  Вековете обаче са разпилели хората. Само камъните пазят спомените за забързани стъпки, огън в огнището, смях на деца.

  

Сега забравеното Косово започва да оживява. Малко по-надолу по хълма се чуват весели гласове и музика от празник. Няколко жени  оживено коментират нещо на улицата, други садят цветя пред зидовете,  на отсрещния хълм работници правят основите на нова къща. Слънцето пробива облаците и огрява склона с гъстите дъбови гори. Ние си тръгваме, запълнили почти цяла карта на апарата със снимки. И се надяваме, че скоро пак ще минем през, а не покрай Косово. А може би  ще открием и други села като него, незаслужено захлупени от славата на Ковачевица, която украсява западните склонове на магическите Родопи.