От близо месец се опитвам да помагам на една група хора. Те са като всички други, но и не съвсем. Аутистите. И техните майки. Поканиха ме първо като писател, като сценарист по-точно. Да напиша проект за сценарий за игрален филм, който да разкрива перипетиите, през които минава един аутист в съвременното българско общество. Аз седнах и написах този проект, кандидатствахме с него в конкурса на НФЦ, не го спечелихме... Доколкото разбрах – едно от важните съображения срещу сценария ми било, че завършва с щастлив край и това го правело дребнобуржоазна, холивудска, лъскава помия. Както и да е. Усмихнах се пренебрежително на този неуспех. Аз по принцип се усмихвам пренебрежително на тия вечни български: зелево-туршиена вкиснатост, черногледство и негативизъм. Смея им се – горчиво наистина – както се смея на пиле, оплетено в много жилави и намазани с катран кълчища. Знам как българинът казва: Много добро не е на добро. И плюе във вмирисаната си пазва. А тя е вмирисана, защото да...