Там. Точно там, в долината. В този град, след толкова години... Връщам се с ясната като юнско небе мисъл, че връщането е невъзможно. Кепенците са пуснати, дюкяните са затворени, времето е спряло, спи градът... Невъзможно е тялото ми просто да седне в някое от удобните диванчета на Стъргалото и да се чувства добре. Невъзможно е душата ми да легне спокойно на пейката и да брои сенките на минувачите. Всичко това остава назад, далеч назад, когато улиците бяха мои. Когато розите цъфтяха, а учениците от Математическата гимназия пишеха стихове до координатни системи. Днес е друго – празно и тъжно. Хората са бедни. Улиците са чужди на моя копнеж по свобода. Сякаш са по-тесни отпреди. Сякаш ме укоряват на всяка крачка. Тук съм, не за да лепя скъсаната връзка между мен и града. Тук съм, защото съм поет и искам поезията да възтържествува, докато гражданите броят стотинките си за хляб. Искам да спася близките си (а мои близки са всички, които биха се заслушали, когато започна да чета...