Има нещо особено романтично, когато гледаш български спектакъл, създаден в Чикаго, а когато виждаш, че нивото му не отстъпва на това в България, емоциите са още по-силни. Днес не е никак лесно да се задържи вниманието и интереса на публиката. Не е лесно и да успееш да изненадваш зрителя така, че залата да се смее и да аплодира спонтанно отново и отново. Особено, когато това е български спектакъл, създаден в Чикаго. И този спектакъл идва точно навреме, когато българите са уморени от разделение, омраза, пошлост, страх и липса на толерантност. Дарина, Иван и екипът на "Попитай ме утре: Надежда" получиха признанието на публиката, защото успяха да й дадат това, от което тя имаше нужда. Хората, които бяха на спектакъла, не само забавляваха, но получиха и духовна наслада. Едно от нещата, които не ми бяха съвсем ясни бе названието на спектакъла. По време на представлението също търсих отговор на този въпрос. Дали случайно или не, едва в самия край разбрах какво всъщност означава “Попитай ме утре: Надежда”.