Един ден, ще да е било през някоя от първите години на 90-те, Професорът ми разказа историята си. Отдавна не бяхме се срещали и след като му се обадих по телефона отидох у дома му, сякаш съм предчувствал, че нещо с него не е наред. Видът му не ми хареса. Под очите му се бяха появили тъмни торбички, лицето му се бе удължило и отслабнало, цветът на кожата бе пепеляво сив. Беше около обяд един слънчев ден през юни, той тъкмо беше хапнал от пилешкия бульон, който сам си беше сварил. - Искаш ли да ти сипя една чаша, вкусен е и избистря мозъка – каза, докато доближаваше стола към кухненската масичка, за да седна. – Но е горещ и гледай да не се задавиш, защото ще ти разкажа живота си, а той, както сам ще се убедиш, не е съвсем обикновен. - Животът ти ли? – изненадах се, разбира се – от колко години сме приятели, какво в живота ти може да има, което да не ми е известно? - Има какво. Когато ми се обади, че ще дойдеш реших, че точно ти си човекът, пред когото трябва да се...