Празниците са в разгара си. И хората се чувстват зле. Хората в България страстно обичат да се чувстват зле, но най-приятно им е като се чувстват зле по празници. Имат повод, така да се каже. Има естествено капка мед в катрана. Все пак празници са, светлинки в сумрака на битието, изворчета на нова надежда и така нататък... и на хората им става мило и топло на сърцата. Но само за миг, само за миг... като се отплеснат. Като си помислят за несериозни неща като Рождеството на Спасителя и за добрия старец с червения чувал. Но след това отново сериозните мисли – за стоките и за парите – ги обхващат. И ето – те вече са се отдали на мрачните си и горчиви празнични настроения. Защо говориш така, Терзийски, не те ли е срам поне от децата? – ще кажат критиците, любителите на безотговорно тъпата неискреност, които смятат, че истината е цинизъм и държат тя да бъде забранявана с укази. Много обичам аз моите критици. Галя ги срещу козината с гребен от най-чист елмаз. Присмех е името на...