Колкото и странно да изглежда, ските за мене са знак на една епоха, която съвпадна с ранния период на живота ми, докато все още имах способността да се възхищавам искренно и безрезервно и също така безрезервно да се впускам в мигновението, забравяйки всичко останало. Така се впуснах и в планината. Снежна, студена и снизходително гостоприемна. Ските станаха начин на живот, но и цел, мотор на ежедневието и смисъл на бавните безкрайно проточени делнични дни. След които, най-накрая, настъпваше събота. Денят на свободата. До свободата се пътуваше с автобус. Той тръгваше от автогара «Юг», марката не помня, но помня миризмата му, помня на пипане изкуствената материя на седалките, помня вибрациите и шумовете му. В шест и половина сутринта. Към пет и нещо, със ски на рамо тичах по заледените неравни тротуари към спирката на градски рейс номер единадесет. Него също го помня по миризмата. Той бе празен в този ранен час, редки пътници се качваха в мрака на пустите спирки. Това бяха хора не...