Кузко
Нощта след посления ден в Лима завърши за нас в 2 часа след полунощ. В 5 и малко на ранина беше полетът ни към Кузко /може и със ‘С’ да се пише, но на мен лично повече ми харесва звучното ‘З’/. Аз отново изкрънках места до прозореца и Филков отново бля и гледа докато аз дремах. Летяхме с ТАСА / www.taca.com / с полет за 149.90$ общо. В 7 часа вече бяхме в Кузко. Но преди това 2 неща, които е редно да се споменат:- На всичи летища в Перу, преди полета, се плаща такса. Таксата на Лимското летище е по-висока от тази на другите места. За вътрешни полети е 6 $, а за международни – 30 $ на човек. А това го казвам в случай, че някой реши да думне всичките си пари преди някой полет – не го правете – оставете си поне 30$ на калпак.
- В нета пише, а и Виктор изрично ни предупреди, да не се пънем в Кузко първите дни, защото надморската височина ще ни претрепе.
Кузко има някакъв лек /в последствие се оказа, че не е чак така/ повей към Балканите –
стари къщи, изписани балкони, чардаци, хоросан по стените, нашенски турски керемиди по покривите, каменни или кирпичени зидове, ограждащи дворовете – съвсем като у нас. Или почти съвсем . Филков добавя: Оказа се, че това е била испанската архитектура през 16 век Пак съм аз: Основите на къщите, обаче, бяха от старите инкски времена, над въпросните зидове виждахме върховете на Андите, а лицата на хората съвсем не бяха балкански, а чиста проба перуанско-индиански – дори само тия 3 неща бяха достатъчни, за да не се объркаме с Балканска действителност. Вече в хотела ни и докато чакахме настаняването, получихме кана с мате де кока – чай от кока. Пихме го във вътрешната градина на хостериата: Знаехме и от книгите, и от нет-а, и от Виктор, че чаят ще помогне за височинната адаптация. Не си мислете глупости от сорта, че чаят е направен от наркотик Нищо такова! Вероятно при някаква обработка на листата би се получило наркотик, но в тоя си вид чаят не помогна дори за минаване на лекото замайване, та какво ли да говорим за постигане на ефект на надрусване. Чаят беше зелен на цвят и доста гаден, но овкусен с подходящо количество захар, ставаше за пиене. След кратко суетене по регистрацията и напомнянето, че сме платили гореспоменатите 3 тура, получихме информация кога, с какво и на къде щяхме да тръгнем. Решихме лееекичко да се отпуснем в стаята - само колкото да отморим, защото наистина се чувствахме като пребити. А беше едва 8 часа! От хотела очаквах повече, но за това не са виновни снимките в сайта на хотела, а въображението ми. В никакъв случай стаята не беше зле – отново огромно старинно и дърворезбовано легло, голям гардероб на поне 100-тина години, прозорци към вътрешен двор - абе направо си беше хубаво! Ама аз съм си глезла и мрънкалница по душа, така че е редно да спомена, че градината на къщата не беше това, което си представях. Всъщност, и да беше, градината на покрива на хотела в Лима пак щеше да обере точките. [geo_mashup_map] [geo_mashup_location)info] След час сепнато се събудихме и се метнахме към автогарата. Имахме щурия план вместо директен нощен автобус от Кузко до Арекипа да намерим нещо подходящо, което да ни придвижи до Пуно и езерото Титихаха /изговаря се с ‘Х’, а не с ‘К’/, и там, ако имахме късмет, щяхме да направим разходка из езерото до изкуствено-направените тръстикови острови, на които живеят индианците урос. Първоначалният ни бг план беше съвсем друг - трябваше просто да преминем през Пуно и да стигнем до Арекипа, където вече бяхме платили и хотел, и трип до каньона Колка. Решихме да опитаме да напънем късмета си и да видим дали щяхме да успеем да добавим още едно приключение в списъка. Така че, съвсем загърбвайки всичко, което сме чели в нет-а, а също и препоръките на Виктор, а също и тези на рецепционистката, се юрнахме да търсим местната автогара, за да насосаме времево нощния преход с автобус до Пуно и да осъществим тая си авантюра. Отне ни немного време /но бая физически усилия/ да купим билети до Пуно за автобус първа класа /20 солес на калпак/. Автобусът не беше на фирмата Круз дел Сур, но се надявахме, че първата класа ще компенсира недостатъците, ако има такива. Надявахме се и че няма да имаме проблеми предвид факта, че в същия тоя ден, в който тръгвахме към Титихаха, щяхме да се върнем от Мачу Пикчу. По план трябваше да се завърнем от Мачу Пикчу в 8.30, така че искрено се надявахме, че нямаше да отървем нощния автобус до Пуно, който тръгваше в 10. Лошото беше, че човек никога не можеше да е сигурен дали някое свлачище в Андите няма да предизвика закъснение по отношение на часа на пристигане в Кузко. Още на излизане от хотела, питайки се кога адажеба ще видим лама – нали сме в Андите, видяхме това: [caption id="" align="aligncenter" width="576"] Перуанка[/caption] За тези, които не виждат какво точно сме снимали – тая женичка ‘носи’ 2 торби. В торбата на гърба й е натикано бебе-перуанче, а в торбата, която виси отпред на тялото й, има малка ламичка. Първият ни ден в Андите просто не можеше да започне по-добре! Снимахме се с жената и й дадохме 1 соло: По-късно през деня осъзнахме, че местните каки/лелки масово ходят нагиздени с шарените си носии и носеха я дете, я малка лама на гърба си, а често водеха на въже и голяма лама, или пък просто си пасяха стадото лами, чакайки някой турист да метне някое соло срещу снимане. При такава странност, нямаше как да не щракам като луда. А местната практика повелява, когато се снимаш с тия хора, да плащаш. И в това няма нищо лошо – все пак това е техният начин да изкарат пари за насъщния си. Ако не се снимаш с тях и ако просто ги снимаш от разстояние, тогава е приемливо и да не плащаш. След няколко часа настървено снимане по подобни циркаджии започнах да си давам трезва сметка, че това е просто един супер атрактивен туристо-капан.Все по-интересно ми стана тайно да снимам истинските хора
Онези, които си ходят с носии, но не заради снимките на туристите, а защото това е техният начин на живот и обличане. След още няколко часа пък започнах да се впечатлявам от самите носии, а не от шаренията на цветовете им – чатнах, че истинските местни перуанки-индианки вЕрно са си облечени с носии, обаче дрехите вече са избелели от слънцето. Онези, дето бяха с ярките и шарени носии, навярно вечер обличаха нормални модерни дрехи, а денем се маскираха като перуанки-селянки. Започнах да се впечатлявам и от различни детайли по самите хора и лица – черните дълги плитки – 2 или 4 на брой, завършващи с пискюли /по-натам ще се види/ за постигане на повече гиздавост; малките бомбета, кацнали на главите на старите перуанки и други такива дребнички неща, които именно украсяваха пътуването ни с моите прошушвания към Филков /сякаш някой там, на края на света, ще разбере българските ми бръщолевения/ ‘я виж тая жена’, ‘глей, глей’, ‘виждаш ли плитката’, ‘олееее’ и т.н.Връщането от автогарата беше мъчение.
Температурата се покачи и от около 5-6 градуса сутринта при пристигането ни, към 11 по обед, когато на връщане от автогарата се пънахме по баира и стъпалата нагоре към хостериата, вече беше над 20 градуса. Само се чудех на кой стълб да се подпра и как по най-щадящ силите начин да се завлека до хотела. Главоболието ми се беше засилило предполагам от жегата и поради количеството навлечени дрехи, с които тръгнахме на ранина. Кой да знае, че ще е толкоз топло – по проверени в нета прогнози за времето, темпаратурата трябваше да е максимално 16 градуса и да ни вали дъжд, защото март в Андите е времето на дъждовния сезон. Съвсем смачкани и претоплени се явихме в хотела, където девойката на рецепцията изключително учудена, че ни вижда, тактично намекна, че е по-добре до края на деня да се скатаем в стаята или поне да го даваме малко по-спокойно. Ние отговорихме, че няма как – ще правим сити тур след час-два време, на което мацката отговори единствено с повдигане на веждите. В края на деня стана ясно колко много сме се надценили и защо точно се препоръчва да полежиш и почиваш, когато се озовеш на 3 хиляди и 700 метра надморска височина в Андите.Обиколката на града
стартира в 13.30. По описание трябваше да продължи до 6 и половина вечерта. Цената й беше 12 $, като извън тази цифра всеки трябваше да си купи туристически билети. Големият туристически билет струваше 70 солес и всъщност той беше вход за няколко археологически комплекса, които щяхме да посетим същия и следващия ден. Извън тая цифра, се плащаха още 2 входа – на Катедралата в центъра на Кузко /50 солес/, което ние не платихме и не посетихме, защото имахме лошия опит от скуката, която ни обзе в катедралата в Лима, и още 10 солес вход за Храма на слънцето. Използвахме времето, в което групата беше натикана в църквата /около 40-50 минути/, за да разгледаме центъра на града – все пак друго време за това начинание нямаше да имаме – на следващия ден бяхме на тур извън града, а на по-следващия предстоеше МП.Градът видимо беше много по-богат от Лима,
от Наска и от всяко място, което до момента бяхме видели/посетили. И няма как да е другояче – нали това е първата спирка на всеки турист на път към Мачу Пикчу. Хората изглеждаха по-спокойни и съвсем не мърляви като жителите на равнините. Плюс това, усещането за страх от местните вече липсваше при нас - в Кузко бяхме малко по-навлечени и дрехите кат’че’ли лично на мен ми даваха по-голяма сигурност. Някак личното ми пространство отново си беше станало съвсем мое – ония презрамки по жегите и пустините в низините ме караха да се чувствам некомфортно спрямо набезите на търговците и изобщо намесата от страна на местните нахалници. Мизерия имаше и в Кузко, разбира се, но тук тя беше като атракция на общия фон на благоденствие – не ме караше да се чувствам зле, както беше в Лима, а ме предизвикваше да снимам и това шарено пространство като контраст на другото, повечето, по-хубавото: Красота, Анди, музика, шарен и пъстър свят от всички страни, търговци, които те преследват докато не си купиш нещо от тях. Кузко като че ли пееше – всичко беше зелено и живо. И слънце - напук на прогнозата за времето – това беше и си остава впечатлението ми от Кузко. В този първи ден си дадохме и сметка, че дъждовният сезон носи както дъждове и вода, така и цвят и живост за Андите. Ако Мачу Пикчу е част от нечий летен замисъл, то да, планината няма да е толкова студена и влажна, но няма и да е толкова зелена! Така че, Туристе, моля, обърни внимание на това, и внимателно прецени дали ще поемеш риска да те навали дъжд и да те одуха вятър, но да видиш планинско Перу в най-величествения му вид, или предпочиташ да си стоплен от слънцето, но да не видиш реките на Андите, пълни с вода, нито пък всевъзможните нюанси на зеленото, които Онзи горе е създал без дори ние да подозираме, че ги има.Храмът на слънцето
беше първият ни реален сблъсък с древната инкска архитектура. Гидът разясняваше, че в тоя храм могат да се видят 3 архитектурни пласта – от пред-инкско време, от времето на същинските инки, и от времето на испанското завоевание. Отвън все още съществуваха древните извори, ‘прихванати’ в коловоз още от времето на пред-инките. Нагоре сградата продължавше с градеж от черен базалтов /май/ камък от времето на инките, образуващ нещо като полу-кръг на стената. Разясниха ни, че тоя овал следвал движението на слънцето по небето: Нагоре следваше стена от бял камък, изправяща овала в типичната за испанците квадратна форма. Самите инки построили храм-обсерватория в чест на боговете на Слънцето и Луната, разказа гидът, а испанците преформатирали тоя храм в катедрала, което наложило изправянето на стените. И всички тия смисли съществуваха в едната постройка, която виждахме – тя ги носеше, съдържаше и пазеше. Изуми ни начинът на спояване на камъка. Т.е. по-скоро, нямаше такова спояване. Камъните бяха издялкани толкова перфектно, че прилягаха плътно един до друг в изрядно права линия. Нямаше луфтове, нямаше пункатини, нямаше криволичения. И тая линия продължаваше от едната зала в другата, после в третета и натам в поразително успоредна на пода посока. Гидът обясни, че всички повърхности, които виждахме във вътрешността на храма, преди стотици години са били покрити със злато, сребро и камъни, а в нишите на стените стоели скулптури на инкските божества. Ествествено, всичко гореизброено е било чинно и сръчно изчагъркано от испанците. А това го казвам, за да стане ясно, че инките са подреждали в идеален порядък камъни, като тоя изряден порядък изобщо не се е виждал, защото отгоре е имало златни и сребърни плочи. Евала вам, инки!По същото време жегата се усилваше, а моето главоболие си стоеше упорито и засилващо се въпреки 4-я прием на хап против височинната болест. Филков все така твърдеше, че се чувства ок и че усеща единствено леко напрежение в главата, но той си е планинско чедо – не съм и очаквала да е другояче. Следващият археологически комплекс, който посетихме, беше извън Кузко. Пътувахме около 30-тина минути, за да стигнем до
